Обидни думи и начин на говорене с малкото дете

Няма родител, който със събуждането си сутрин да мисли как да нарани самоувереността на своето дете с насмешка и сарказъм. Затова винаги съм изненадан да видя родители, използващи обидни думи като „пикльо“ или „лигльо“ когато говорят с децата си – думи, които не биха разрешили друг да използва за детето им.

Често, без да мислим, от устните ни се изплъзват думи на гняв …може би повтарящи обиди, хвърлени по нас отдавна. (Спомняте ли си дали са Ви наричали с обидни думи като малко дете? А това предизвиква ли все още чувства на яд и болка у Вас?)

Словесните атаки могат да оставят белези като рани от нож, заличавайки сто прегръдки и отключвайки чувства на безполезност. Гневният или отвратен тон на гласа е нещо, което дори едногодишно дете намира за обидно, а истинските обидни думи стават все по-раняващи за детето около двегодишната му възраст, защото тогава то е свръхфокусирано върху думите и за него е много важно какво мислят другите.

Помнете, че като посланик, Вие изграждате дългосрочни взаимоотношения. Можете ли да си представите един дипломат да каже на един крал „Толкова си глупав!“ или „Млъкни!“? Дипломатите пазят самообладание и поддържат тон на уважение дори когато са ядосани, защото знаят, че днешният враг, е утрешен приятел. Така че, когато малкото Ви дете направи нещо, което наистина Ви ядосва, пропуснете викането и обидните думи и вместо това му кажете как сте се почувствали заради постъпката му: „Счупи любимата ми рамка за снимки и мама е ядосана, ядосана, ядосана!“

За щастие, комплиментите и милите думи също се помнят дълго. Затова предлагам няколко съвета как да замените лошите етикети, които нараняват детето Ви с описания, които формират характера му. Това е един от най-хубавите дарове, които можете да му дадете. Време е за играта, която наричам „Преобразувай това име!“ Вижте дали можете да замените всеки „етикет, който наранява“ с едно от „описанията, които помагат“.

 

Етикети, които нараняват Описания, които помагат
Властен Лидер
Непослушен Смел
Превъзбуден Енергичен, оживен, пламенен
Любопитен Любознателен
Капризен в яденето С изискан вкус, знае точно какво харесва
Срамежлив Внимателен, мисли преди да действа
Муден Разсъдлив, внимателен
Инат Отстояващ правата си
Лигльо Прям

Автор: д-р Харви Карп​

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които  имат нужда от нея. Благодарим ви!

 

Словесни атаки | родителски гняв | словесно насилие | ядосан родител | словесна агресия

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!

Вкусовите рецептори на Вашето дете: Как да се справите с капризите в храненето?

„Д-р Карп, кълна се, че той се храни с въздух. Яде по един сухар на ден!”. Това е Шана, майка на двегодишния Дани.

Ако имате малки деца, то тогава храненето, храненето и пак храненето е било голямото Ви задължение в продължение на много време. Ние всички се чувстваме като прекрасни родители, когато децата ни си облизват чиниите.

Въпреки това, голяма част от малките деца упорито отказват каквато и да е храна различна от сухари, крекери, макарони със сирене, както и хляб с масло. Не приемайте тези капризи лично; тази непреклонност е съвсем естествена и често срещана при децата на тази възраст. Отделете малко време да прочетете някоя книга за храненето или се посъветвайте с лекаря си относно количеството на хранителни вещества, от които се нуждае Вашето дете и проследете колко храна приема за период от една или две седмици, за да видите дали приема достатъчно.

Повечето деца имат нужда от по-малко отколкото си мислим, и техният отказ обикновено няма нищо общо с нашето готвене. Ето и четири причини, поради които малките деца отказват да се хранят:

Не са гладни: Малко след първия си рожден ден, изведнъж детето започва да наддава на килограми доста по-бавно. И до 18 – 24 месец много деца стават „тревопасни животни”, които предпочитат честите и бързи похапвания на крак пред сериозните и основни хранения.

Времето за хранене е игра: За Вашето дете храненето е също толкова време за игра или научни експерименти колкото е и време за хранене.

Зеленото не е вкусно: Умно е да се харесва червеното и да се избягва зеленото. Червеното е сигнал за зрялост, сладост, за нещо, което е безопасно за ядене. Зелените храни са често горчиви и неузрели. (Дори близалките – децата почти всеки път избират червените пред зелените!)

Темпераментните вкусови рецептори: Някои деца просто са си свръхчувствителни по рождение. Те мразят грубите дрехи, силните шумове и силните вкусове.

Някои родители избягват битки, които не могат да спечелят. Така че вместо да се опитвате да насилвате Вашето дете да яде нещо, което то не иска, можете да избегнете конфликта като скриете нежеланото от него нещо в храната, която то харесва или да намерите печеливш компромис.

Свързване чрез уважение. Говорете със своето дете за нежеланието му да се храни, така че то да знае, че Вие го разбирате.

Изтъквайте доброто у другите. Обяснете на своето дете какво има в чинията му, когато сте на ресторант. Канете по-големи деца на гости у Вас на обяд или вечеря. Малките деца обичат да имитират другите, особено малко по-големи от тях деца.

Печеливш компромис. Състезавайте се да видите кой ще изгризка най-бързо броколите – „тези малки дръвчета”.

Предлагайте варианти („Колко грахчета да ти дам, две или три”?) и предложете печеливш компромис („Изяж едно зелено бобче и ще получиш още едно пържено картофче. Изяж още две зелени бобчета и ще ти дам да изядеш всичките останали пет пържени картофчета!”). Ако детето упорства и изяде само малка част от бобчето, Вие трябва да му дадете парченце от пърженото картофче, тъй като това определено е една малка стъпка в правилната посока.

Обратна психология. Когато Вашето дете се пресегне за парче броколи, първо му позволете да си хапне само малко парченце. Кажете, „В никакъв случай! Мама ги иска всичките … те са дръвчетата на мама.” Когато Вашето детенце си изяде парченцето, престорете се на обиден и кажете: „Хей, това си е мое … ти ми изяде броколито!”

Искате още съвети за това как да преодолеете дори най-трудните предизвикателства, предоставени Ви от Вашето дете. Вижте тези съвети в действие в книгата „Най-щастливото дете” – ръководство за родители – бестселър, който предлага успешни техники за успокояване на бурни избухвания, за предотвратяване на истерични кризи, преди да са започнали, и то с изумителни резултати: По-малко крясъци, повече сътрудничество и уважение, и Вие ще прекарвате повече щастливи мигове с Вашето дете, изпълнени с любов и разбирателство.

Автор: д-р Харви Карп

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!

 

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!

Детските истерии и дали трябва да бързаме да оправим нещата?​

Когато нашите деца са разстроени, ние често ги прекъсваме с различни коментари, докато се оплакват, за да ги накараме да се чувстват по-малко разстроени – да видят „светлата страна” – като „Не е чак толкова зле” или „Нищо ти няма”.

Съвсем естествено е да искате да успокоите разстроеното си дете, да искате да оправите нещата. Но когато малкото човече е разстроено или е изпаднало в истерия и се тръшка, ако веднага му кажете „Всичко е наред!”, това може само да влоши нещата. Така че, кажете ли „всичко е наред” (и особено, ако го повтаряте отново и отново), за Вашето дете това ще означава, че Вие искате от него да се държи така, сякаш е щастливо, дори и когато то не е. Това означава, че то трябва да потисне чувствата си дълбоко в себе си, а това с абсолютна сигурност „не е наред”.

Не ме разбирайте погрешно. Като родители, ние често трябва да успокояваме децата си и да им помагаме да се справят с пристъпите на фрустрация и разочарование, но запазете успокоителните думи за момента, след като с уважение сте показали, че приемате чувствата на Вашето дете (опитайте „Техниката на ресторантите за бързо хранене”, описана в DVD-то и книгата „Най-щастливото дете в квартала”).

След като детето Ви започне да се успокоява и да се чувства по-добре, тогава ще започне да се радва, че му казвате, че всичко е наред. Разбира се, ако Вашето дете го боли нещо или ако е изплашено, Вие веднага трябва да се намесите и да му помогнете. Но помнете: малките деца не са нежни цветя, които трябва да бъдат предпазвани от всички фрустрации. Предизвикателните ситуации могат, всъщност, да направят Вашето дете по-силно и по-устойчиво. Както казва Уенди Могъл, в своята книга „Благословията на ожуленото коляно”, в страданията на едно дете има и нещо добро – те засилват способността на детето да се справя с неизбежните фрустрации. Както фермерът трябва да изоре своята нива, преди да започне да сее, така и родителите трябва най-напред да „отразят” чувствата на своето дете (и да изчакат да се уталожат), преди да започнат да го успокояват.

Също така, не се намесвайте твърде бързо, опитвайки се да отвлечете вниманието на Вашето дете по средата на истеричния му пристъп. Също както успокояването, така и отвличането на вниманието, е прекрасно – но само, след като Вашето дете е започнало да се уравновесява.

Автор: д-р Харви Карп

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!

​​Тайната на общуването

Как открих тайната за прекратяването на истериите, увеличаването на търпението и прекрасното общуване с малки деца?

Къде изчезна Вашето бебе?

Един ден Вие люлеете едно малко новородено в обятията си, цялото родителство се простира пред вас. И след това, преди да се усетите, Вие живеете с едно съвсем ново същество – по-сладко от всякога, но в следващия момент се оказва, че то е със собствено мнение, инати се, и е бързо като светкавица.

Добре дошли в света на малкото дете! Да отглеждаш малко дете е една от най-големите радости на това да си родител. Нищо не може да се сравни с това едно дете на една, две или три години да Ви помогне да видите света по един нов чудесен начин: буболечките в тревата … формите на облаците … „замъците” в купчината пясък. Малките деца са изпълнени с любопитство, вълнение и неустоим чар.

Kакто всеки родител с малко дете знае обаче, емоционалният климат може да се промени много бързо. В един момент всичко е потънало в блаженство. В следващия – БАМ! Децата плачат, пищят, изпадат в истерия (често на най-неудобните места).

​Нищо чудно, че има стотици книги по темата, които се опитват да научат родителите как да накарат децата си да се държат добре. За щастие, употребата на грубо физическо наказание като инструмент за усмиряване до голяма степен вече не се използва и е заместен от по-мек и по-любящ подход. За нещастие обаче, търпеливото обяснение и уважителните думи
често се провалят, когато се стигне до утешаването на малки деца, изпаднали в истерия.

През следващите няколко години, една от Вашите най-важни задачи като родител ще бъде да научите детето си на добри обноски: ще го учите да казва „моля” и „благодаря”, да изчаква реда си и да пишка в гърнето. В началото на моята кариера научих, че стигне ли се до този процес на „култивиране”, очевидните техники за отвличане на вниманието (Хей, виж тази играчка!”) и емпатия („Знам, че мразиш …, но … ”) често просто рикошират от изнервеното дете. Именно тогава ми хрумна следното:

Малките деца на разсъждават като големите деца … така че защо да говорим с тях както разговаряме с техните батковци и каки?

Когато едно малко дете се разстрои, центъра в мозъка, който контролира езиковите способности, логиката и търпението, буквално изключва. Нищо чудно, че то се трансформира в нетърпелив и ирационален Конан Варварина. Изпробвах нова теория и започнах да говоря с малките си раздразнителни пациенти по един по-простичък, по-примитивен начин (като например Тарзан или Бам-Бам от Семейство Флинтстоун).

С изумление установих, че често ми се отдаваше да ги успокоя, а дори и да си издействам няколко усмивки, за по-малко от минута!

В DVD-то и книгата „Най-щастливото дете в квартала“, уча родителите на редица високо-ефективни методи за развиване на търпение, сътрудничество и уважение при деца от 8 месеца до 4 -5 години.

Ще се радвате да видите колко бързо можете да подобрите поведението на вашето дете, както и да стопирате пристъпите на истерия, преди те да са започнали. Преди да сте се усетили, крясъците ще са намалели, ще има повече сътрудничество, и повече време, изпълнено с щастие и любов, за Вас и вашето дете.

Автор: др. Харви Карп

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!

Малките деца

Малките деца не са „малки възрастни“

Разбира се, малките деца не са пещерни хора, но със сигурност могат да се държат като такива. Често са упорити и своеволни същества, които не казват „моля” и „благодаря”, мразят да чакат на опашка, търкат течащия си нос в ръкава (или във Вашия), пикаят където си искат, грухтят, плюят и дори хапят, когато са разстроени. Този комичен образ не е шега, това е революционна концепция, която стои в основата на разбирането за нуждите на детето Ви и работата Ви като родител.

Основата е да покажете на детето си, че разбирате как се чувства, като имитирате изражението на лицето му и тона на гласа. Помнете, че малкото дете работи по-добре с дясната половина на мозъка – емоционалната. То все още няма натрупана достатъчна лексика, но може да интерпретира мимиките, жестовете и тона на гласа. Използвайте кратки, прости фрази и много повторение. Точно както детето Ви повтаря много пъти една и съща фраза. Детето не разбира дългите обяснения.

След като детето се почувства разбрано, пристъпете към това, което искате от него, Вашите намерения, забрана, правило или отвличане на вниманието. Ако все пак се налага първо да действате, не забравяйте след това да покажете на дете си, че сте разбрали как се чувства /се е чувствало то.

„По-жадният за внимание говори пръв”. Ако детето Ви иска внимание, прекъснете това, което правите и му обърнете 100%-вото си внимание за 2-3 или повече минути, след което ще можете спокойно да продължите. В обратния случай, хем няма да можете да се концентрирате, хем рискувате емоционален изблик, което в крайна сметка ще Ви отнеме повече време.

Когато стимулирате доброто поведение, детето от самосебе си желае да се държи все „по-добре”. То постепенно започва да се „цивилизова” и да се превръща в един уверен, щастлив и уникален малък човек.

Автор: Вероника де Буур
Сертифициран обучител по програмата „Най-щастливото дете” на д-р Харви Карп, председател на сдружение „Бебе и дете”

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!

Защо малките деца избухват?

Децата избухват най-често защото се чувстват неразбрани или искат нещо, а дясната и лявата половини на мозъка, емоциите и логиката са небалансирани.

Но да започнем от самото начало…

Още от първия миг, когато проплаче, вашето малко бебче все едно казва: „Аз съм тук. Вече съм част от живота ти, съобразявай се!”. И ние го правим. При всеки писък тичаме да го нахраним, преоблечем, да задоволим нуждите му. И така трябва да бъде.

Знаете ли, че бебето в началото не плаче, защото очаква да се отзовете? След 9 месеца на постоянна ситост, задоволеност и топлина, всичките тези нови усещания като храносмилане, глад, жажда, болка, студ, горещина му носят дискомфорт и то плаче в отговор.

Когато вие откликвате на бебето, вие го учите, че тези дискомфoрти могат да се облекчат и че светът всъщност е едно дружелюбно място. Така вие стимулирате доверието на детето у вас и към света и изграждате една по-силна връзка помежду ви.

Изследванията сочат, че децата, на които се е откликвало веднага стават от една страна по-търпеливи, защото знаят, че ще бъдат задоволени нуждите им и постепенно се научават да чакат, а от друга страна, стават по-самостоятелни отрано, защото не ги е страх от света и заобикалящата ги среда.

Разходка от гледна точка на Вашето дете.

Представете си как вашето малко бебче е било само една миниатюрна клетка когато сте го заченали. За 9 месеца тази клетка се е трансформирала, минавайки през целия еволюционен процес, докато се оформи човечето. Този процес не спира с раждането.

Хората разчитат на големия си мозък за оцеляването си и съответно бебето се ражда с огромна глава, която в началото дори не може да държи изправена само. И въпреки, че мозъкът на новороденото е огромен, той е почти ненагънат и съдържа единствено най-основните над 70 рефлекси. През първите няколко години от живота на детето, и най-вече през първата, то търпи експлозивно мозъчно развитие и това е една от причините децата да са толкова буйни и невъздържани. Макар и в духовно отношение да се твърди, че децата са много по-свързани с първоизточника, то във физически аспект те са все още доста примитивни.

Прохождащите и проговарящи деца могат да ни изглеждат като миниатюрен вариант на голям човек, но всъщност научните изследвания показват, че мозъкът на едно малко дете, е небалансиран. Недоразвитото ляво полукълбо на мозъка на детето (частта, която контролира говора, търпението и логиката) е в постоянна борба и често надвивана от дясното полукълбо на мозъка (центъра на невербалния импулс, емоцията и разбирането на невербалната комуникация, като изражението на лицето, тона на гласа и езика на знаците). Ето защо мъниците изпадат толкова често в емоционални кризи. Просто дясната страна, първосигналната, вече е в процеса, преди дори лявата, на логиката, да схване какво се случва. И децата просто избухват първосигнално.

Горе-долу в края на първата и началото на втората си година, човекът се изправя на два крака и проговаря. А това не е никак лесно и тези предизвикателства са съпроводени с фрустрация. Децата са по-ниски, по-бавни, по-слаби, по-неумели, не могат да говорят добре и да изразяват какво усещат и чувстват. Ние, родителите им, сме целият им Свят. Грижим се за тях, храним ги, обичаме ги и най-важното – можем всичко в техните очи.

Досещате ли се защо дори и като възрастни трудно прощаваме грешките на родителите си? Чисто и просто сме се запознали с тях в един момент, когато те за нас са били направо „супермени” и тези очаквания остават завинаги. Често, едва когато и ние станем родители и заприличаме на нашите, започваме да проявяваме истинска емпатия към тях. Започваме да ги разбираме :). Прощавайки на родителите си, осъзнаваме, че те са просто хора, точно като нас, с всички силни и слаби черти и най-вече: те не могат всичко.

В децата ни е заложен импулса към откривателството.

Това е начина, по който хората се развиват. Малките деца искат всичко да видят, чуят, пипнат, подушат и най-вече да вкусят. Те са едни малки изследователи и така откриват и учат за света. В същото време този изследователски копнеж към всичко, често бива пренебрегнат или дори спиран от родителите. Говоря за твърде много-то „Не-та”.

Не пипай това, не взимай онова, не прави така, не, не, не. Ако по цял ден вървите и повтаряте „не това, не онова”, значи имате твърде много непозволени неща в къщата, до които децата ви имат достъп. Време е да поразместите нещата. Ние сме хората, които сме поканили в дома си детето и поне няколко години (направо цял живот) ще трябва да се съобразяваме. Обратното няма да се случи, въпреки че някои родители имат подобни нереалистични очаквания за децата си, които в психологията се наричат очакването за „размяна на ролите”, при което родителя очаква неговите нужди да бъдат задоволени от детето.

Това вече е и негов Дом.

Ако сте свикнали на безупречен ред, разместете нещата си и приоритетите си. Поне през следващите няколко години направо можете да се откажете от пълния ред и чистота, ако не искате да получавате нервни сривове. Да, децата, трябва да бъдат научени на навици, но това не става веднага, отнема време и последователност. Въоръжете се с търпение.

Ще ви помогне да си спомните, че само допреди 100-200 години ние сме прекарвали по-голямата част от времето си основно навън, сред природата, където цветовете и звуците ни успокояват, вкарват ни в „дзен” състояние: слънцето, повея на вятъра, синьото небе, зеленината на природата. Вече голяма част от нас живеем в апартаменти или къщи и прекарваме доста по-малко време навън. От друга страна, новите технологии, които заобикалят децата отвсякъде и прекомерните стимули като телевизия, светещи и свирещи играчки, компютри и прочие се превръщат в свръхстимулация и това изнервя децата.

И нека сега към всичко това прибавим нашия луд, забързан, технологичен свят, който е твърде възбуждащ с всичките си светлинки, звуци и стрес и в същото време твърде скучен, тъй като голяма част от времето си децата прекарват между четири стени, а не навън, картинката става вече съвсем ясна.

Нашето малко човече се върти в един безкраен кръг между свръх стимулация и недостатъчна стимулация. Нищо чудно, че от време на време губи финния баланс между лявото и дясното си полукълбо и „пощръклява”.

И още …

Друга причина децата да се държат лошо може да бъде, защото ние даваме лош пример. Ако ние изпускаме пара при всяка нередност, нормално е детето да ни имитира и да се държи точно така, както и ние когато сме ядосани. Наблюдавайте се. Дали детето повишава тон, по същия начин, по който и вие? Все едно се гледаме в криво огледало, нали?

Всяко дете има и свой собствен темперамент. Някои са спокойни, други буйни, трети срамежливи. Наблюдавайте го. Всяко дете има нужда от уникален подход, който отговаря на индивидуалните му особености. При някои едно работи, при други друго. Наблюдавайте и себе си. Ако вашият темперамент е съвсем различен от това на детето ви ще имате нужда да припознаете, че другия има право да бъде различен и това е ок.

Детето също така може да яде храни или напитки, които да го превъзбуждат, ако съдържат много захар или кофеин (много напитки имат кофеин, дори да не са кафе или кола). Хубаво е да четете етикетите, поне когато става въпрос за детето ви.

Често децата се тръшкат и просто ей така, защото това работи. Съвсем наскоро, бях свидетел на следната случка. Едно дете се люлее на люлката и баща му го предупреждава, че след малко спира да го люлее и ще се прибират вкъщи за вечеря. След 5 мин. той спира люлката и подканва детето да тръгнат. Не можете да си представите какъв рев извади това мъниче. Тогава бащата се обърна към него и го попита, защо плаче и после съвсем правилно заключи, че детето го обръща на театър. И знаете ли какво отговори то? „Тате, аз плача, защото знам, че на теб не ти харесва и за да спра, ще направиш това, което искам аз.” Мъдро нали? 🙂

Децата постоянно наблюдават, изследват и експериментират. Тръшкането работи. Е, как да не го използваш, тогава? Хубаво е да свикнем да бъдем категорични и когато казваме „не”, то да е финално, твърдо, непроменящо се НЕ (е, понякога има изключения, но нека са само изключения). Затова Ви съветвам много хубаво да си помислите дали „не-то” ще остане не, още преди да го изречете. Знам, че в един момент става автоматично, но както трябва да внимавате да не прекалявате с „не-тата”, така пък когато ги използвате, трябва да сте категорични.

И все пак, колко често казваме „да” на децата, когато искат да заровят пръсти в калта или да скочат в локвата? Те са деца, ако сега не им позволяваме да се цапат и да се въргалят в прахта, кога ще го направят? Малко време имат да бъдат просто деца, да играят невъздържано и лудо. Вие сте живи и здрави, нали? Въпреки лудешките игри. Ще Ви припомня една любима детска песен:

Детство мое реално и вълшебно,
Детство мое така си ми потребно,
Все се мъча света да обърна
Яхнал пръчка при теб да се върна

… пак с кучето да вдигна олелия
… щом студено ми стане да мога да си взема от детския огън
… всеки ден по една дяволия … да е от мен.

Можете ли да си спомните какво е да си дете? Какво е да виждаш света като на игра? Ще оставите ли децата си да могат да се топлят на този детски огън след като пораснат? Това е само след няколко години. Минават толкова бързо и неусетно почти 🙂

И така нека да обобщим.

Основни причини, поради които малките деца прегряват:

-Не говорят добре и не могат да изразят какво усещат и чувствата;
-Детето стига до емоционална задънена улица (много от малките тарзановци, ще се почувстват унизени, ако ги
принудим да се подчинят, но ако ги насочим е друго);
-Децата са по-бавни, по-ниски, по-слаби и по-неумели;
-Вкъщи е скучно (липса на вятър, мека трева, плоски стени и т.н.);
-Вкъщи е прекалено стимулиращо (телевизия, компютри, шумни играчки);
-Светът е твърде възбуждащ и в същото време твърде скучен;
-Твърде много „не-та”;
-Не излизат навън и не се движат достатъчно;
-Тръшкането е ефективно;
-Даваме им лош пример;
-Избухлив темперамент;
-Много шоколад или кофеин;
-Токсичен стрес. (Очаквайте скоро специална статия за токсичния стрес)

Децата са поставени пред огромни предизвикателства. За първите 2-3 години не само очакваме от тях да ходят изправени, да използват умело ръцете и пръстите си, да говорят, да боравят с идеи, но и да преминат през целия еволюционен процес на човечеството до дигитализацията днес. Искаме да са възпитани, да се бършат в салфетка, а не в дрехите, да казват „моля”, „благодаря” и „извинявай”. И нашата задача е постепенно да ги въведем в този модерен свят с обноски. Но всичко с времето си. Ако децата Ви виждат да използвате салфетка и да казвате моля и благодаря, да не удряте или викате, те също ще започнат да се държат така. Децата са огледала. Независимо какво казваме, те ще повтарят това, което виждат, че правим.

Сега вече е по-ясно. Децата имат нужда от време преди да се превърнат в наистина малки човеци с „разум и разбиране”. От 6м. до към 4-5 годишна възраст малките деца са по-скоро примитивни първобитни човечета, които трябва да подпомогнем в прехода към цивилизацията. И това си отнема около 4-5 години, не по-малко. Както казва д-р Харви Карп „Не е случайно, че момченцето в семейство „Флинстоун” се казва Бам-Бам.” Нашето малко пещерно човече. Никак не му е лесно, но пък то съвсем не се отказва. Бам, бам, бум, тряс, прас! Детето – най-голямото съкровище и камъче в обувката.

Ако искате да бъдете по-ефективни през този „първобитен” период на детето си, можете да прочетете статиите Алтернативи във възпитанието както и Ако удряте детето.

Автор: Вероника де Буур
Сетифициран обучител по програмата „Най-щастливото дете” на д-р Харви Карп, зам. председател на сдружение „Бебе и дете”.

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!

 

Бебешки пубертет, децата избухват, истерии деца

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!
  • 4
    Shares

Как да се справите с моментите на гняв срещу детето?

Случвало ли Ви се е да напляскате хлапето? Или да му се накрещите? Да го обиждате с думи като „пикльо”, „лигльо” и т.н.?

Не познавам майка или баща, на които поне да не им се е искало, вътрешно, да го направят. Има и доста родители, за които да включат в действие „шамарената фабрика” е единствения начин за дисциплиниране на сополанкото. Ми така де, мен са ме били и съм станал човек. Дали, обаче сте станали „човек”, защото са Ви били или въпреки това?

Проблемът не е в това, че сте ударили, проблемът при използването на удрянето за дисциплиниране на децата от малки е че те растат. Колкото повече порастват, толкова по-силни трябва да стават ударите и родителите не могат да се предпазят от ескалиране в още по-груби и по-агресивни методи на възпитание, просто, защото спират да действат. Освен това идва момента, когато вече няма да можем да ударим, защото ще могат да ни отвърнат.

С бой и крясъци ние създаваме в детето един насилствен модел на поведение, който го учи, че е приемливо за по-силния да наранява по-слабия, че насилието е начина, по който можем да постигаме целите си. Децата са огледала и ако не искаме да започнат и те да крещят или да удрят нас, братята и сестрите си, приятелчетата, а по късно половинките и децата си, ние трябва да прекъснем този цикъл още в началото.

Защо, обаче се стига до там да удряме и да крещим?

Когато в живота ни се появи детето, още от бебе, то започва да плаче. То не може да говори, плачът е единствения му начин на комуникация. И това ни напряга. Плачът кара сърцето ни да бие по-бързо, кръвното ни налягане се повишава, с една дума: стрес.

По-късно когато проходи и почне да проговаря, малчуганът, е все още твърде импулсивен и често не може да се контролира. Той може да си позволи да удря, да рита, да плюе, да вика или да пищи и това провокира в нас всички онези моменти на болка и обида, които сме изпитвали самите ние като деца.

И каква е спонтанната ни реакция на защита? Да се разкрещим или да ударим. В този момент, направо можем да усетим вид омраза към детето, точно по начина, по който сме мразели като малки, хората, които са ни удряли, обиждали или наранявали. Само, че сега, ние сме в позицията на по-силния. Това са подсъзнателни модели, които сме формирали в детството си.

Помните ли как дядо ви, баба ви или родителите ви са ви разказвали как в училище, учителите, са ги дисциплинирали с пръчка? Този модел на „моркова и тоягата” (и по-често тоягата) е от памти века. Тогава, защо да го променяме? Защото, обществата еволюират, развиват се и идва времето когато осъзнаваме, кое не работи, какви са последствията и да опитаме нещо друго, което наистина действа. Доказано е че стресът е номер едно болестта на 21-ви век. Решения има. В някоя следваща сататия ще разгледам подробно последствията от насилието над децата, но сега нека да се концентрираме върху боя и викането.

Когато удряме или крещим, всъщност нещо вътре в нас крещи „помощ”, „не знам какво да направя”, „не мога повече”. Когато бием или викаме, ние го правим от усещане за безсилие, отчаяние, безизходица. Само, че децата ни са все още незрели и няма как да ни помогнат.

Ние сме единствените, които можем да си помогнем. Пък и не е честно да прехвърляме собствените си проблеми и блокажи върху тях. Те не са техни.

Какво да правим тогава?

Следващия път когато искате да ударите или да се разкрещите, опитайте се да тропате силно с крака и да ръмжите като куче. През това време на ум си повтаряйте (но на ум), как се чувствате. Нещо от рода на „Да, ядосан/а съм, направо съм бесен/бясна“ и си представяйте, на ум, че го казвате на детето.

Във въображението си можете дори да се разкрещите или да ударите. Вътре в ума си, си позволете да стигнете до крайности, но само там, във вътрешния ви свят. Това ще ви облекчи.

След няколко секунди можете вече да го изкажете на глас, за да дадете обратна връзка, какво се случва с вас. Кажете на детето, че сте ядосан. Не казвайте „Ти ме ядоса”, а „Аз съм ядосан”.

Истината е че когато сме се ядосали, натъжили или друго, всъщност ние самите сме го позволили. Замислете се ако някой важен за вас човек ви каже, че ви обича, че сте красив или добър, колко повече значи това за вас, отколкото ако е някой непознат и примерно ви подсвирква от строежа. Или обратното ако някой близък ви каже, че сте ужасен или нетърпим колко по-голямо значение има за вас това, от колкото ако ви се развика някой в тролея. Само от нас зависи дали ще се обидим или не, дали ще ни стане хубаво или не. От нас, зависи дали ще допуснем външните стимули да ни повлияят и до колко. Така е и с децата. Често те са просто клечката, но дървата и барута са предизвикани от друго. Може да сте изморени, да сте имали кофти ден или просто да сте станали на криво, защото днес атмосферното налягане е по-високо или по-ниско.

Поемете отговорност за чувствата си и си признайте, че вие сте този, който е ядосан, няма значение причината. Детето просто ви е провокирало, драснало е клечката. И докато всички чувства и мисли са допустими, то не всички действия са.

Ако все още ви е трудно да се въздържите, опитайте се да ударите нещо друго, възглавница или каквото ви попадне пред очите. Ако сте навън, можете да наритате някое дърво (или още по-добре, гушнете го, те отнемат отрицателната енергия).

Когато усетите, че нещата ескалират и скоро ще дойде момента на бяс, дайте си „тайм аут”. Просто излезте от вкъщи за 2-3 минути, дишайте дълбоко, наплискайте се с вода, надайте вик: „ААААА, ОООО, УУУУУ”, не мислете за думите, просто пуснете да излезне беса. Това ще освободи във вас повече пространство, за да се справите по друг начин.

Ако все пак не успеете да се въздържите, когато удряте, опитайте се да не е по лицето или по главата и никога не удряйте заслепени от гняв. Ако трябва да ударите, изчакайте поне няколко секунди преди да го направите и недейте да крещите на глас, децата изпадат в паника.

Всеки път когато успеете да се сдържите, дори да е това да си спрете ръката във въздуха или да ударите по-леко, да се спрете по средата на обидната дума или крясък, се поздравете и си благодарете. После си направете някакъв подарък. Може да е нещо съвсем малко като бонбон или това да изпиете кафе с някой приятел или да си купите нещо, каквото и да е, но да е нещо специално за вас. Всеки път когато успеете да не прекрачите границата се поздравявайте и се хвалете. Това ще ви помогне с търпението.

Трудно е и на моменти изглежда направо невъзможно. Но гарантирам ви, че с времето ще свикнете да се оправяте по други начини и ще ви става все по-лесно. Желанието за бой, постепенно ще премине, дори и в моментите когато сте на ръба.

Бъдете търпеливи със себе си.

Изкарването на моделите от подсъзнанието, в съзнанието, отнема време, защото те идват от място на болка и отчаяние. Погрижете се за себе си. Дайте си любов, и разбиране. Ще видите, че когато го правите и другите ще започнат да се държат към вас с повече любов и разбиране. Така както третирате себе си, така и другите ще се отнасят с вас. Всичко е вътре в нас и започва от нас.

Искам да завърша с това, че въпросът е не да не грешите или децата ви да не виждат, че имате проблеми, а да виждат как се справяте с тях. Те са ни огледала. Животът е просто такъв има и хубаво и лошо. Без мрак, няма и светлина.

Сега гушнете се, ей така, себе си, с двете си ръце и си благодарете. Вие сте прекрасни родители, дори когато грешите.

Ако се чудите какви алтернативи имате с дисциплинирането, можете да прочетете статията Алтернативи във възпитанието, както и Защо децата избухват?

Автор: Вероника де Буур
Сертифициран обучител по програмата „Най-щастливото дете” на д-р Харви Карп, зам. председател на сдружение „Бебе и дете”

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!
  • 1
    Share

Как да възпитаваме децата без награди и наказания?

Много родители избират да възпитават децата си чрез така нареченото „нежно родителство“. Това означава, че те не поощряват доброто поведение при децата с награди (дъски със стикери/точки, близалки, шоколади, гледане на телевизия като „подкуп“) или наказания (отнемане на привилегии, наказване в ъгъла, шамари), а поощряват децата да го правят заради самото добро поведение, т.е. заради удовлетворението да направят това, което е правилно.

Според „нежните родители“ изполването на награди или наказания кара децата да се държат добре, само за да получат лакомство (награда) или за да избегнат наказание. Този подход измества естественото желание на децата да се държат добре.

Какво е дисциплина?
Повечето хора смятат, че е невъзможно да възпитават децата си без наказания или награди. Всъщност, зависи какво всеки човек влага в значението на думата „дисциплина“. Аз-ът е част от дисциплинирането, защото да си дисциплиниран или възпитан означава да можеш да се контролираш.

Като родители, трябва да помогнем на децата си да се научат да се справят със себе си, с чувствата си, с държанието си и с импулсите си. Бихме искали децата ни да могат винаги да се уповават на морални норми, да могат да преценят кога държанието, импулсите и чувствата им са подходящи и кога – неподходящи, както и да могат да защитят и аргументират избора си.

Когато използваме думата „дисциплина“, често я използваме като синоним за наказание. Това е така, защото под „дисциплина“ обикновено имаме предвид бихейвиористичното разбиране за това как хората се учат. Бихейвиоризмът е свързан с процеса на обуславяне, който асоциира едно поведение с добър резултат или друго поведение с лош резултат. Като пример можем да дадем експеримента на Павлов с кучето.

Подходът на бихейвиоризма за разглеждане на човешката природа, обаче, се използва все по-рядко, тъй като тя е доста по-сложна от модела с награди и наказания. Друг проблем при бихейвиоризма е, че предполага хората да се държат по подходящ начин, само за да получат награда или да избегнат наказание.

Всъщност децата би следвало да се държат по определен начин, не за да получат нещо или просто, за да не им се скараме. Би трябвало те да искат да се държат по определен начин, просто защото знаят, че така е правилно и защото искат да сторят това, което е правилно.

Вътрешна и външна мотивация при децата
Бихейвиоризмът учи децата да търсят външен мотиватор, за да постигнат желаното поведение. Както споменахме, наградите и наказанията изместват естественото желание на децата да направят това, което е правилно, защото те разчитат на външна, вместо на вътрешна мотивация. Вътрешната мотивация обикновено се води от вътрешното ни удовлетворение, което изпитваме, когато решим да сторим нещо.

Много изследвания за работната среда сочат, че хората обикновено не стават по-продуктивни, когато им се предложи външна мотивация. Изненадващо е, че външната мотивация обикновено включва пари, по-добър офис, по-добра титла или обучения/сертифициране. Според същите изследвания, работниците започват да се държат по желания начин и да са по-продуктивни, когато са щастливи. А на работа са щастливи, когато се чувстват ценени, и се чувстват ценени, когато имат „контрол върху живота си“.

Контрол върху живота или казано по друг начин – свободна воля. Повечето проучвания разкриват, че хората, които имат повече свобода са по-щастливи и по-продуктивни.

При децата положението е сходно – свободната воля е възможността да имат поне до някъде контрол върху това, която правят. Ако обърнем внимание, децата всъщност имат прекалено малко контрол върху собствения си живот. Родителите им или хората, които ги гледат, обикновено определят как да протече целия ден на детето – кога да яде, какво да облече, кога да излезне навън, кога да остане вкъщи, кога да спи, т.н.

Разбира се, възрастните носим отговорност за безопасността на децата, но бихме могли да смекчим подхода и по-често да даваме възможност на децата ни да взимат решения. Така децата ни най-вероятно ще са по-щастливи, ще имат усещането, че имат повече контрол върху собствения си живот, както и вероятно ще имат повече желание да ни съдействат, за да бъдем всички доволни.

Няма ли да настъпи хаос, ако дадем карт бланш на децата?
Вероятно в момента четете тези редове и си мислите ужасени, че няма как да очакваме децата да упражняват контрол върху живота си. В крайна сметка те биха си играли с ножове, могат да запалят къщата/кучето/себе си, ще играят с газовия котлон или просто ще изскочат на улицата без да гледат.

Децата имат нужда от граници. Трябва да знаят кое е безопасно, като например това да играят вътре в двора на сигурно и кое не е – ножове, печки, улици, тормозене на кучета. Но тук говорим за различни подходи. Едно е да накажем детето, и съвсем друго – да му обясним кое е опасно. Можем да направим следното:

Да спрем детето на момента. Ако детето се затича към улицата, хванете го и го задръжте. Ако детето иска да удари кучето, хванете ръката му и махнете предмета, с който замахва (ако има такъв). Ако детето посяга към горещ котлон, отстранете го. Ако ви отговори грубо, това също трябва да спре.

Обяснете действието си по следния начин: „[пипането на горещ котлон/удрянето/действието] е опасно, не мога да ти позволя да го правиш“. Например „Излизането на улицата е опасно, не мога да ти позволя да изскачаш на улицата“ Ако се държи грубо с вас, можете да кажете „Знам, че не искаш да нараняваш другите., но когато говориш така, другите могат да се натъжат. “
Детето може да се разплаче, бъдете подготвени. Няма нищо лошо в това. Понякога и аз плача като ме глобят за шофиране с превишена скорост, но това не означава, че не трябва да ме глобяват.

Ако детето се разплаче, пробвайте да го изслушате и покажете, че разбирате, че е разстроено. В крайна сметка, току-що им е била отнета възможността да упражняват контрол над действията си, защото имаме притеснения за тяхната безопасност. Можете да му кажете например „Виждам, че много се разстрои, защото не ти позволявам да [каквото сте го спрял да прави].“ Ето, например, с горещия котлон. Кажете „Виждам, че много искаш да пипнеш горещия котлон и да видиш какъв е, но не мога да ти позволя, защото ще се изгориш.“ Ако детето ви нагруби, кажете „Знам, че не искаш да ме нараниш, но като казваш такива неща, хората се разстройват.“
Нужно е да помогнем на децата да развият самодисциплина, но можем да постигнем това без да жертваме техния „Аз“ и възможността им да имат контрол върху живота си. Ако искаме да следваме едно златно правило, нека то е „Как бих искал да се отнасят с мен, ако бях в тази ситуация, на мястото на детето ми?“

Превод от: http://theconversation.com/how-to-discipline-your-children-without-rewards-or-punishment-39178

Преводът е благодарение на ​Весела Христова. Благодарим ти!

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!

Алтернативи във възпитанието

Започвам тази статия с ясното намерение, че това ще бъде цикъл от статии. Нека да разгледаме различните подходи и практики в съвременната педиатрия, психология и педагогика, за да можете да си вземете най-доброто за Вас и вашето дете.

Ще започна с д-р Харви Карп, който освен педиатър е и учен. Той обединява както различни науки, така и древната мъдрост на хилядолетни народи, като по този начин създава една уникална връзка между традиционната медицина и естественото родителство. Освен това, всичко е изпробвано и проверено в над тридесет годишната му практика и не случайно той е най-известният педиатър в света в момента.

И така. Децата мрънкат, пищят, тръшкат се и могат да изпаднат в истерия, когато се чувстват неразбрани, пренебрегнати или не могат да се справят с емоциите си. (В предишната си статия разгледах подробно основните причини поради, които малките деца избухват. Защо децата избухват?.)

Как да се справим с предизвикателствата?

Основното, което трябва да схванем е, че малките деца не са умален вариант на възрастни или дори умалени деца. Те са нещо като „първобитни“ хора. В никакъв случай не казвам това с неуважение. Малките деца са изпълнени с любопитство, вълнение и неустоим чар. Те ни показват света през погледа на невинността и цялата радост от това да си просто жив. В този смисъл ние дори им приписваме свойствата на ангели, като например казваме „спи като ангелче” или „красиво е като ангелче”, но от физическа гледна точка те са все още незрели.

Ние като родители можем да виждаме ролята си в този праисторически свят не като приятели или шефове на децата си, а като дипломати, които насочват „първобитното” си човече по пътя към цивилизацията и му помагат да се адаптира към нашия модерен свят.

Това изисква любов, дипломатичност и много търпение и ако първото е лесно, то второто и третото могат да се превърнат в истинско изпитание за нас. Затова е добре да знаем, че малкото дете е все още с небалансирани дясна и лява половина на мозъка и те са в постоянна борба – емоции и логика. Когато едно дете се разстрои, този фин баланс напълно рухва.

За щастие, употребата на грубо физическо наказание като инструмент за усмиряване на малчуганите до голяма степен вече не се използва в повечето страни и е заместен от по-меки и по-любящи подходи и методи, които са доста по-ефективни (от 13.06.2000 г. вече и в България има закон за правата на детето и за защита от методи на възпитание уронващи достойноството му – както физическо наказание, така и психическо насилие. Ако имате проблем да се сдържате, моля, прочетете статията ми на тази тема: Ако удряте детето).

Ще се радвате да видите колко бързо можете да подобрите поведението на вашето дете, както и да предотвратите пристъпите на истерия, преди те да са започнали, а дори и след това. Ключът е в това да се научим да комуникираме на езика на нашите деца, точно както един дипломат, отиващ в чужда страна, първо научава езика.

Езикът на малкото дете – „детешки” включва три основни неща:

1. Прости думи и кратки словосъчетания.
2. Повторения от 3 до 8 пъти
3. Отразяване на емоциите на детето с около 70% от тяхната интензивност.

В какво се крие тайната на общуването с раздразнени хора?

Търпеливото обяснение и уважителните думи често се провалят, когато се стигне до утешаването на малки деца, изпаднали в истерия.

Когато говорим с детето, особено ако е разстроено, следва да говорим на неговия език, чрез прости, кратки фрази и много повторения както и да се обръщаме директно към дясната половина на мозъка му, тази, която отговаря за емоциите, жестовете, мимиките, тона на гласа. Не е толкова важно какво казваме, а как го казваме.

Силните емоции ни карат да се държим нелогично. Затова е много важно първо да признаем чувствата на детето преди да преминем към нашето намерение, решение, забрана или отвличане на вниманието. Чувствата ни трябва да бъдат признати, иначе не бихме могли да обърнем внимание на друго. Оставаме глухи за други предложения.

Когато някой човек се ядоса казваме „ослепя от гняв”. „черно му е / падна му перде на очите”. Е, при децата, те често „оглушават” когато са разстроени. Това е причината да използваме много повторения. В целия водопад от емоции, детето, често изпуска първите ни думи, затова трябва да ги повторим няколко пъти, докато посланието ни стигне до разбалансирания му мозък.

Първо енергично признаваме чувствата на детето и после, след като емоциите се поуталожат, се опитваме да разрешим проблема, да го подкрепим или да отвлечем вниманието му . Така детето се чувства разбрано, помагаме му да изрази чувствата си и е склонно много по-бързо да прекрати истерията. По този начин учим детето и на самоуважение, увереност и му показваме, че неговите чувства са важни за нас.

Представете си случката: детето пада, удря се и започва да плаче. Често чуваме родителите да казват „нищо ти няма”, „дръж се като мъж” или „не плачи като бебе”, а детето продължава да плаче дълго след като е отминала физическата болка. Това е неговото послание, с което то иска да ни каже „но мен наистина ме боли”. Ако ние му признаем: „Да, теб те заболя, ох, ох, мама/тати разбра, боли…”, няколко пъти и след това отвлечем вниманието му: „Искаш ли да играем на топка? Ето така, гооол” или „Искаш ли да направим еди-какво си?”, много по-бързо ще трансформираме емоционалния изблик. Когато детето падне, но не се нарани или разплаче, то не ни дава знак да реагираме, но разплаче ли се и ни потърси е добре да откликнем с емпатия.

Как да подхранваме доброто поведение и да предотвратяваме емоционалните изблици.

Чрез внимание, игра, поощрение, стимулиране на търпението, избягване на ситуцаии, които знаем, че ще разстроят детето.

Внимание

Ние сме най-важните хора в живота на детето ни и не можем да се сърдим, когато то търси нашето внимание.
„Най-жадният за внимание” започва пръв. Да кажем, вършим някаква работа и детето идва и ни прекъсва. Често родителите казват „Изчакай малко, не виждаш ли че съм зает”, а детето се чувства пренебрегнато и става още по-настоятелно. Ако ние спрем за момент това, което правим и отдадем за 1, 2 или няколко минути 100%-то си внимание на детето, след това ще можем да продължим много по-спокойно това, което вършим.

Игра

Често ние сме заети, изморени и нямаме време. Играта не е задължително да бъде дълга. Важното е да подхранвате детето с внимание на равни интервали от време. Представете си го като „паркометър”. Ако не пуснете монета в машината или не изпратите смс до „Паркинги и гаражи”, ще ви вдигнат колата и ще ви глобят. Така е и с децата, ако не им обръщате внимание на равни интервали, те се изнервят. Добре е да подхранваме децата на всеки половин или един час, с няколо минути 100%-во внимание като масаж, похвали или игра. Играта може да бъде дори едно „дай пет”, да се усмихнете, да намигнете, да се направите на глупчо, на бебе, на недодялан и други. (Очаквайте скоро и специална статия с идеи за забавни игри.)

Стимулиране на търпението

Да учим децата на търпение е чудесна инвестиция в бъдещето. Например, искаме да дадем нещо на детето. Казваме му „Искаш това? Добре, ето, заповядай” и му го подаваме. В този момент спираме и казваме „Един момент.” и чакаме 10 секунди. След това го подаваме и казваме „Браво, че чака. Заповядай.” Всеки следващ път увеличаваме времето на чакане с по няколко секунди. Така неусетно учим детето на търпение. Можем да прилагаме този метод дори и с едногодишни деца.

Поощрение

Когато детето направи нещо хубаво го хвалим или го награждаваме. Наградите не е нужно да са храна, нещо сладко или да купуваме подаръци. Играта е най-хубавият подарък, но можем също така и просто да нарисуваме звездичка или калинка на ръчичката на детето и когато вечер си ляга, заедно да разглеждаме звездичките и да си припомним коя за какво хубаво нещо беше. Така детето остава доволно и заспива с чувството на победител.

Друг вариант е да направим „звездна карта” на детето, която да закачим на стената и всеки път когато то направи нещо хубаво или нещо, което искаме да стимулираме, добавяме звезда към картата. Добре е да имаме и малки награди, например за определено количество събрани звезди. Въобще развихрете си въображението. Колкото повече стимулираме доброто поведение, толкова повече то се проявява.

Как да прекъснем лошото поведение?

Лошото поведение е добре да бъде изкоренено в зародиш, преди да стане навик. Ако детето ви хапе или удря е важно да стане ясно, че това е поведение, което няма да бъде толерирарно. Прекъснете го веднага. Бъдете кратки и ясни. Например „Не хапи. Боли. Ох, ох. Не хапи.” Ако се налага, отстранете детето от ситуацията. Колкото по-категорични сте, толкова, по-бързо ще се справите. Децата обичат да имат ясни граници, защото това ги кара да се чувстват сигурни, че знаят какво да очакват. В същото време тe ги тестват през цялото време. Те са изследователи, така учат за света и докъде се простира той. Затова Ви съветвам да мислите два пъти преди да кажете „не”, но кажете ли „не”, не трябва да променяте повече мнението си. Децата имат нужда от ясни послания и последователност. Те не разбират от сарказъм или ирония.

Скоро чух как една майка каза на детето си „Давай, давай, само направи това и ще видиш какво ще се случи.” Познайте какво се случи? Детето, направи точно това, което майка му не искаше. То не разбра, че тя го казва саркастично и после остана много изненадано от реакцията ѝ.

Ако не толерирате дадено поведение, не давайте противоречиви сигнали. Например ако детето си изсипва спагетите върху главата, не се смейте, докато казвате „недей”. По-късно те ще се научат да интерпретират нюансите в комуникацията, но дотогава ще мине известно време.

Как да общуваме с уважение?

Основата е да покажете на детето си, че разбирате как се чувства, като имитирате изражението на лицето му и тона на гласа. Помнете, че малкото дете работи по-добре с дясната половина на мозъка – емоционалната. То все още няма натрупана достатъчна лексика, но може да интерпретира мимиките, жестовете и тоновете на гласа. Използвайте кратки, прости фрази и много повторения. Правете точно както детето си, което повтаря по много пъти една и съща фраза. То не разбира дългите обяснения.

След като детето се почувства разбрано, пристъпете към това, което искате от него: вашите намерения, забрана, правило или отвличане на вниманието. Ако все пак се налага първо да действате, не забравяйте след това да покажете на дете си, че сте разбрали как се чувства /се е чувствало то. Другият се чувства разбран и обгрижен, когато съумеем да покажем към него реципрочното количество емоция. Реакцията не трябва да е преувеличена, а с около 30% по-нисък интензитет от този на детето. И след това го намалявате постепенно.

За някои родители, това ще е неестествено в началото, все едно театралничат. Истината, обаче е, че ние съвсем спонтанно театралничим, когато сме доволни от детето. Например когато успее да се спусне само по пързалката за първи път, ние казваме доста преувеличено „Бравооо”, пляскаме с ръце, радваме се преекспонирано. Когато, обаче става въпрос за успокояване, правила или забрани изведнъж ставаме сериозни и често говорим съвсем безизразно. Напротив, използвайте точно толкова енергичност, в това да рефлектирате детето и в сериозните моменти.

Малките жестове или коментари, които правите, докато детето ви разказва за проблемите си е това, което ще го стимулира да сподели истинските си вълнения. Можете да повдигате вежди от изненада, да кимате с глава, докато то говори, да използвате описателни звуци и думи като „Ъ-хъ”, „Точно така”, „Ооо”, „Разбирам”, „О, не”, „Шегуваш се!”, „И после какво?” и т.н.

Други идеи, с които да стимулираме детето:

• Физическа близост. Детето обожава да бъде гушкано, масажирано, докосвано.
• Шепнене. Когато искаме да възвърнем близостта си с детето можем да сменим темата шепнейки, така ще възвърнем
контакта и вниманието.
• Дайте мнение. Децата искат да знаят вашето мнение. То е тяхна пътеводна светлина, дори и когато са на друга позиция.
• Обяснете гледната си точка … Накратко.
• Научете детето как да изразява чувствата си.
• Учене чрез изиграване на емоциите.
• Удовлетворяме желанието му … Въображаемо.
• Оставете му послание от типа „аз-ти”.
• Разигравайте трудните ситуации с кукли или играчки.
• Разменяйте си ролите.

Научете детето как да изразява чувствата си чрез лицеви експресии: „Я да видя колко си тъжен?”. Така детето придобива умението да упражнява различни физиономии и да назовава емоциите, които изпитва. Можем да направим и книжка на емоциите, като от стари списания изрязваме например различни картинки с емоции и заедно с детето ги назоваваме.
Обяснете му, че чувствата се изразяват физически: „Когато ме е страх, сърцето ми бумти ей така – бум, бум – като барабан.”.

Удовлетворяме желанието му … Въображаемо: „Ех, ако можех да спра този дъжд, за да можем да излезнем навън да поиграем!” или „Искаш топка? Ето заповядай тази топка.” И се правим, че подаваме въображаемата топка и играем с нея.

Оставете му послание от типа „аз-ти” – по този начин го учим да разпознава собствените си емоции и да ги назовава: „Когато ме наричаш „глупак” аз се ядосвам, става ми много тъжно.” Избягвайте да казвате обаче „Ти ме ядоса“ или „Сърдит съм ти“. Когато детето, направи нещо, което не ни харесва, това може да провокира у нас някаква емоция, но ние сме тези, от които зависи колко ще допуснем да бъдем повлияни. Често детето се прибира в къщи с думи, на които още не схваща напълно смисъла, а по-скоро нюанса, позитивен или негативен.

Също не забравяйте, че уважението е двупосочно. Да уважаваме детето си не значи да не уважаваме собствените си чувства и нужди. Напротив, децата формират подсъзнателни модели на поведение. Ако детето ни вижда как ние винаги поставяме себе си на последно място, то ще го имитира. По-късно в живота си, може да се превърне в майка-мъченица или саможертващ се баща. Самоуважението е важна стъпка във формирането на детето и то е заучено поведение. Уважавайте чувствата и нуждите си, точно както и тези на детето. Това ще научи и детето да уважава себе си, а и вас. Каквото повикало, такова се обадило.

Умението да изслушваш и да присъстваш на 100% за другия дава израз на искреното ни уважение. То може да замени старите ни лоши навици в общуването и възпитанието като заплахи, обвинения, игнориране, грубо отвличане на вниманието.

Лоши навици, чрез които избутваме и потискаме чувствата на детето:

Не му обръщаме внимание – Когато игнорираме детето, ние го учим, че то сякаш не е важно. Те често ни прекъсват когато говорим или вършим нещо, но нашата най-важна задача е да сме родители и ние не можем да се сърдим, че детето иска внимание.

Критикуваме го с обидни думи – Изследванията показват, че децата често „се превръщат” в епитетите, с които ги назоваваме. Те са като негативни утвърждения, които остават в съзнанието му. Можете да преименувате обидните думи в описания, които помагат. Например можете да замените:
– непослушен със смел;
– превъзбуден с енергичен, оживен или пламенен;
– инат с отстояващ правата си;
– лигльо с прям или артистичен и т.н. (Повече тук.)

Правим несправедливи сравнения – Вашето дете е уникално и по-различно от всички останали, точно каквито сте и Вие. Избягвайте да го сравнявате.

Грубо се опитваме да отвлечем вниманието – Неуважителното отношение в стил: „Спри да чувстваш, това, което чувстваш”. Например детето плаче за топката, а ние казваме: „Я виж, там лети самолет”, преди да сме обърнали внимание на това какво иска детето или как се чувства. По-ефективно е да кажем: „Да, ти искаш топка. Топка? Ти си тъжен. Искаш топка. Разбрах. Но, няма топка. Детето с топката си тръгна. Виж самолет. Горе. Самолет. Ехааа.”

Прибързваме с „Ще се оправи” – Първо трябва да признаем чувствата, преди да успокояваме. Детето има нужда да се почувства разбрано, преди да може да трансформира емоциите си.

Вменяваме чувство на вина или срам – Създаваме комплекси и проблеми със самоуважението. Вие какво предпочитате, детето да прави нещата, защото се чувства виновно или защото наистина разбира нуждите ви?

Отправяме заплахи – Заплахата е различно нещо от предвиждането на последствия. Най-важното е не какво казваме, а как го казваме. Можем да предвидим последствия, без те да звучат като заплаха. Например детето хвърля пясък по друго дете. Ние казваме „Не хвърляй пясък.”, а то продължава. Ние казваме: „Не хвърляй пясък. Пясък не. Опасно. Опасно.” Детето отново продължава. Можете да кажете „Ще броя до три. И искам да спреш да хвърляш пясък. Не, пясък, не.”. Детето продължава (обикновено наблюдава и реакцията ви). Започвате да броите до три. Ако не сработи, ставате и го отстранявате от ситуацията. Ако то изпадне в истерия, пробвайте детешки. „Ти искаш да играеш? Разбрах. Ти си ядосан? Разбрах. Искаш да останеш? Но не може. Ти хвърляш пясък. Опасно. Опасно. Сега тръгваме.” И тръгвате. Ако се налага можете да си тръгнете и въобще от площадката или мястото. Може да не е било според плана Ви, но така детето ще разбере, че сте сериозни. Тази случка, може да се повтори още 1-2 пъти, но след като детето разбере, че сте категорични, само като кажете „броя до три” или още на „едно”, те прекратяват неприемливото поведение, защото знаят и очакват последствията. Разликата със заплахата е, че обикновено заплашваме механично. Когато казваме, че има последствия и броим до три, ние все пак даваме шанс за промяна на поведението, без да нарушаваме достойнството на детето с обиди или заплахи.

Бъдете изобретателни. Много любов и щипка търпение, правят чудеса. Успех!

Автор: Вероника де Буур
Сертифициран обучител по програмата „Най-щастливото дете” на д-р Харви Карп, зам. председател на сдружение „Бебе и дете”.

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които  имат нужда от нея. Благодарим ви!

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!
  • 20
    Shares