Category: Дете

Малките деца не са „малки възрастни”

Разбира се, малките деца не са пещерни хора, но със сигурност могат да се държат като такива. Често са упорити и своеволни същества, които не казват „моля” и „благодаря”, мразят да чакат на опашка, търкат течащия си нос в ръкава (или във Вашия), пикаят където си искат, грухтят, плюят и дори хапят, когато са разстроени. Този комичен образ не е шега, това е революционна концепция, която стои в основата на разбирането за нуждите на детето Ви и работата Ви като родител.

Основата е да покажете на детето си, че разбирате как се чувства, като имитирате изражението на лицето му и тона на гласа. Помнете, че малкото дете работи по-добре с дясната половина на мозъка – емоционалната. То все още няма натрупана достатъчна лексика, но може да интерпретира мимиките, жестовете и тона на гласа. Използвайте кратки, прости фрази и много повторение. Точно както детето Ви повтаря много пъти една и съща фраза. Детето не разбира дългите обяснения.

След като детето се почувства разбрано, пристъпете към това, което искате от него, Вашите намерения, забрана, правило или отвличане на вниманието. Ако все пак се налага първо да действате, не забравяйте след това да покажете на дете си, че сте разбрали как се чувства /се е чувствало то.

„По-жадният за внимание говори пръв”. Ако детето Ви иска внимание, прекъснете това, което правите и му обърнете 100%-вото си внимание за 2-3 или повече минути, след което ще можете спокойно да продължите. В обратния случай, хем няма да можете да се концентрирате, хем рискувате емоционален изблик, което в крайна сметка ще Ви отнеме повече време.

Когато стимулирате доброто поведение, детето от самосебе си желае да се държи все „по-добре”. То постепенно започва да се „цивилизова” и да се превръща в един уверен, щастлив и уникален малък човек.

Автор: Вероника де Буур
Сертифициран обучител по програмата „Най-щастливото дете” на д-р Харви Карп, председател на сдружение „Бебе и дете”

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!

Случвало ли Ви се е да напляскате хлапето? Или да му се накрещите? Да го обиждате с думи като „пикльо”, „лигльо” и т.н.?

Не познавам майка или баща, на които поне да не им се е искало, вътрешно, да го направят. Има и доста родители, за които да включат в действие „шамарената фабрика” е единствения начин за дисциплиниране на сополанкото. Ми така де, мен са ме били и съм станал човек. Дали, обаче сте станали „човек”, защото са Ви били или въпреки това?

Проблемът не е в това, че сте ударили, проблемът при използването на удрянето за дисциплиниране на децата от малки е че те растат. Колкото повече порастват, толкова по-силни трябва да стават ударите и родителите не могат да се предпазят от ескалиране в още по-груби и по-агресивни методи на възпитание, просто, защото спират да действат. Освен това идва момента, когато вече няма да можем да ударим, защото ще могат да ни отвърнат.

С бой и крясъци ние създаваме в детето един насилствен модел на поведение, който го учи, че е приемливо за по-силния да наранява по-слабия, че насилието е начина, по който можем да постигаме целите си. Децата са огледала и ако не искаме да започнат и те да крещят или да удрят нас, братята и сестрите си, приятелчетата, а по късно половинките и децата си, ние трябва да прекъснем този цикъл още в началото.

Защо, обаче се стига до там да удряме и да крещим?

Когато в живота ни се появи детето, още от бебе, то започва да плаче. То не може да говори, плачът е единствения му начин на комуникация. И това ни напряга. Плачът кара сърцето ни да бие по-бързо, кръвното ни налягане се повишава, с една дума: стрес.

По-късно когато проходи и почне да проговаря, малчуганът, е все още твърде импулсивен и често не може да се контролира. Той може да си позволи да удря, да рита, да плюе, да вика или да пищи и това провокира в нас всички онези моменти на болка и обида, които сме изпитвали самите ние като деца.

И каква е спонтанната ни реакция на защита? Да се разкрещим или да ударим. В този момент, направо можем да усетим вид омраза към детето, точно по начина, по който сме мразели като малки, хората, които са ни удряли, обиждали или наранявали. Само, че сега, ние сме в позицията на по-силния. Това са подсъзнателни модели, които сме формирали в детството си.

Помните ли как дядо ви, баба ви или родителите ви са ви разказвали как в училище, учителите, са ги дисциплинирали с пръчка? Този модел на „моркова и тоягата” (и по-често тоягата) е от памти века. Тогава, защо да го променяме? Защото, обществата еволюират, развиват се и идва времето когато осъзнаваме, кое не работи, какви са последствията и да опитаме нещо друго, което наистина действа. Доказано е че стресът е номер едно болестта на 21-ви век. Решения има. В някоя следваща сататия ще разгледам подробно последствията от насилието над децата, но сега нека да се концентрираме върху боя и викането.

Когато удряме или крещим, всъщност нещо вътре в нас крещи „помощ”, „не знам какво да направя”, „не мога повече”. Когато бием или викаме, ние го правим от усещане за безсилие, отчаяние, безизходица. Само, че децата ни са все още незрели и няма как да ни помогнат.

Ние сме единствените, които можем да си помогнем. Пък и не е честно да прехвърляме собствените си проблеми и блокажи върху тях. Те не са техни.

Какво да правим тогава?

Следващия път когато искате да ударите или да се разкрещите, опитайте се да тропате силно с крака и да ръмжите като куче. През това време на ум си повтаряйте (но на ум), как се чувствате. Нещо от рода на “Да, ядосан/а съм, направо съм бесен/бясна” и си представяйте, на ум, че го казвате на детето.

Във въображението си можете дори да се разкрещите или да ударите. Вътре в ума си, си позволете да стигнете до крайности, но само там, във вътрешния ви свят. Това ще ви облекчи.

След няколко секунди можете вече да го изкажете на глас, за да дадете обратна връзка, какво се случва с вас. Кажете на детето, че сте ядосан. Не казвайте „Ти ме ядоса”, а „Аз съм ядосан”.

Истината е че когато сме се ядосали, натъжили или друго, всъщност ние самите сме го позволили. Замислете се ако някой важен за вас човек ви каже, че ви обича, че сте красив или добър, колко повече значи това за вас, отколкото ако е някой непознат и примерно ви подсвирква от строежа. Или обратното ако някой близък ви каже, че сте ужасен или нетърпим колко по-голямо значение има за вас това, от колкото ако ви се развика някой в тролея. Само от нас зависи дали ще се обидим или не, дали ще ни стане хубаво или не. От нас, зависи дали ще допуснем външните стимули да ни повлияят и до колко. Така е и с децата. Често те са просто клечката, но дървата и барута са предизвикани от друго. Може да сте изморени, да сте имали кофти ден или просто да сте станали на криво, защото днес атмосферното налягане е по-високо или по-ниско.

Поемете отговорност за чувствата си и си признайте, че вие сте този, който е ядосан, няма значение причината. Детето просто ви е провокирало, драснало е клечката. И докато всички чувства и мисли са допустими, то не всички действия са.

Ако все още ви е трудно да се въздържите, опитайте се да ударите нещо друго, възглавница или каквото ви попадне пред очите. Ако сте навън, можете да наритате някое дърво (или още по-добре, гушнете го, те отнемат отрицателната енергия).

Когато усетите, че нещата ескалират и скоро ще дойде момента на бяс, дайте си „тайм аут”. Просто излезте от вкъщи за 2-3 минути, дишайте дълбоко, наплискайте се с вода, надайте вик: „ААААА, ОООО, УУУУУ”, не мислете за думите, просто пуснете да излезне беса. Това ще освободи във вас повече пространство, за да се справите по друг начин.

Ако все пак не успеете да се въздържите, когато удряте, опитайте се да не е по лицето или по главата и никога не удряйте заслепени от гняв. Ако трябва да ударите, изчакайте поне няколко секунди преди да го направите и недейте да крещите на глас, децата изпадат в паника.

Всеки път когато успеете да се сдържите, дори да е това да си спрете ръката във въздуха или да ударите по-леко, да се спрете по средата на обидната дума или крясък, се поздравете и си благодарете. После си направете някакъв подарък. Може да е нещо съвсем малко като бонбон или това да изпиете кафе с някой приятел или да си купите нещо, каквото и да е, но да е нещо специално за вас. Всеки път когато успеете да не прекрачите границата се поздравявайте и се хвалете. Това ще ви помогне с търпението.

Трудно е и на моменти изглежда направо невъзможно. Но гарантирам ви, че с времето ще свикнете да се оправяте по други начини и ще ви става все по-лесно. Желанието за бой, постепенно ще премине, дори и в моментите когато сте на ръба.

Бъдете търпеливи със себе си.

Изкарването на моделите от подсъзнанието, в съзнанието, отнема време, защото те идват от място на болка и отчаяние. Погрижете се за себе си. Дайте си любов, и разбиране. Ще видите, че когато го правите и другите ще започнат да се държат към вас с повече любов и разбиране. Така както третирате себе си, така и другите ще се отнасят с вас. Всичко е вътре в нас и започва от нас.

Искам да завърша с това, че въпросът е не да не грешите или децата ви да не виждат, че имате проблеми, а да виждат как се справяте с тях. Те са ни огледала. Животът е просто такъв има и хубаво и лошо. Без мрак, няма и светлина.

Сега гушнете се, ей така, себе си, с двете си ръце и си благодарете. Вие сте прекрасни родители, дори когато грешите.

Ако се чудите какви алтернативи имате с дисциплинирането, можете да прочетете статията Алтернативи във възпитанието, както и Защо децата избухват?

Автор: Вероника де Буур
Сертифициран обучител по програмата „Най-щастливото дете” на д-р Харви Карп, зам. председател на сдружение „Бебе и дете”

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!

​Много родители избират да възпитават децата си чрез така нареченото „нежно родителство”. Това означава, че те не поощряват доброто поведение при децата с награди (дъски със стикери/точки, близалки, шоколади, гледане на телевизия като „подкуп”) или наказания (отнемане на привилегии, наказване в ъгъла, шамари), а поощряват децата да го правят заради самото добро поведение, т.е. заради удовлетворението да направят това, което е правилно.

Според “нежните родители” изполването на награди или наказания кара децата да се държат добре, само за да получат лакомство (награда) или за да избегнат наказание. Този подход измества естественото желание на децата да се държат добре.

Какво е дисциплина?
Повечето хора смятат, че е невъзможно да възпитават децата си без наказания или награди. Всъщност, зависи какво всеки човек влага в значението на думата “дисциплина”. Аз-ът е част от дисциплинирането, защото да си дисциплиниран или възпитан означава да можеш да се контролираш.

Като родители, трябва да помогнем на децата си да се научат да се справят със себе си, с чувствата си, с държанието си и с импулсите си. Бихме искали децата ни да могат винаги да се уповават на морални норми, да могат да преценят кога държанието, импулсите и чувствата им са подходящи и кога – неподходящи, както и да могат да защитят и аргументират избора си.

Когато използваме думата “дисциплина”, често я използваме като синоним за наказание. Това е така, защото под „дисциплина” обикновено имаме предвид бихейвиористичното разбиране за това как хората се учат. Бихейвиоризмът е свързан с процеса на обуславяне, който асоциира едно поведение с добър резултат или друго поведение с лош резултат. Като пример можем да дадем експеримента на Павлов с кучето.

Подходът на бихейвиоризма за разглеждане на човешката природа, обаче, се използва все по-рядко, тъй като тя е доста по-сложна от модела с награди и наказания. Друг проблем при бихейвиоризма е, че предполага хората да се държат по подходящ начин, само за да получат награда или да избегнат наказание.

Всъщност децата би следвало да се държат по определен начин, не за да получат нещо или просто, за да не им се скараме. Би трябвало те да искат да се държат по определен начин, просто защото знаят, че така е правилно и защото искат да сторят това, което е правилно.

Вътрешна и външна мотивация при децата
Бихейвиоризмът учи децата да търсят външен мотиватор, за да постигнат желаното поведение. Както споменахме, наградите и наказанията изместват естественото желание на децата да направят това, което е правилно, защото те разчитат на външна, вместо на вътрешна мотивация. Вътрешната мотивация обикновено се води от вътрешното ни удовлетворение, което изпитваме, когато решим да сторим нещо.

Много изследвания за работната среда сочат, че хората обикновено не стават по-продуктивни, когато им се предложи външна мотивация. Изненадващо е, че външната мотивация обикновено включва пари, по-добър офис, по-добра титла или обучения/сертифициране. Според същите изследвания, работниците започват да се държат по желания начин и да са по-продуктивни, когато са щастливи. А на работа са щастливи, когато се чувстват ценени, и се чувстват ценени, когато имат „контрол върху живота си”.

Контрол върху живота или казано по друг начин – свободна воля. Повечето проучвания разкриват, че хората, които имат повече свобода са по-щастливи и по-продуктивни.

При децата положението е сходно – свободната воля е възможността да имат поне до някъде контрол върху това, която правят. Ако обърнем внимание, децата всъщност имат прекалено малко контрол върху собствения си живот. Родителите им или хората, които ги гледат, обикновено определят как да протече целия ден на детето – кога да яде, какво да облече, кога да излезне навън, кога да остане вкъщи, кога да спи, т.н.

Разбира се, възрастните носим отговорност за безопасността на децата, но бихме могли да смекчим подхода и по-често да даваме възможност на децата ни да взимат решения. Така децата ни най-вероятно ще са по-щастливи, ще имат усещането, че имат повече контрол върху собствения си живот, както и вероятно ще имат повече желание да ни съдействат, за да бъдем всички доволни.

Няма ли да настъпи хаос, ако дадем карт бланш на децата?
Вероятно в момента четете тези редове и си мислите ужасени, че няма как да очакваме децата да упражняват контрол върху живота си. В крайна сметка те биха си играли с ножове, могат да запалят къщата/кучето/себе си, ще играят с газовия котлон или просто ще изскочат на улицата без да гледат.

Децата имат нужда от граници. Трябва да знаят кое е безопасно, като например това да играят вътре в двора на сигурно и кое не е – ножове, печки, улици, тормозене на кучета. Но тук говорим за различни подходи. Едно е да накажем детето, и съвсем друго – да му обясним кое е опасно. Можем да направим следното:

Да спрем детето на момента. Ако детето се затича към улицата, хванете го и го задръжте. Ако детето иска да удари кучето, хванете ръката му и махнете предмета, с който замахва (ако има такъв). Ако детето посяга към горещ котлон, отстранете го. Ако ви отговори грубо, това също трябва да спре.

Обяснете действието си по следния начин: „[пипането на горещ котлон/удрянето/действието] е опасно, не мога да ти позволя да го правиш”. Например „Излизането на улицата е опасно, не мога да ти позволя да изскачаш на улицата” Ако се държи грубо с вас, можете да кажете „Знам, че не искаш да нараняваш другите., но когато говориш така, другите могат да се натъжат. ”
Детето може да се разплаче, бъдете подготвени. Няма нищо лошо в това. Понякога и аз плача като ме глобят за шофиране с превишена скорост, но това не означава, че не трябва да ме глобяват.

Ако детето се разплаче, пробвайте да го изслушате и покажете, че разбирате, че е разстроено. В крайна сметка, току-що им е била отнета възможността да упражняват контрол над действията си, защото имаме притеснения за тяхната безопасност. Можете да му кажете например „Виждам, че много се разстрои, защото не ти позволявам да [каквото сте го спрял да прави].” Ето, например, с горещия котлон. Кажете „Виждам, че много искаш да пипнеш горещия котлон и да видиш какъв е, но не мога да ти позволя, защото ще се изгориш.” Ако детето ви нагруби, кажете „Знам, че не искаш да ме нараниш, но като казваш такива неща, хората се разстройват.”
Нужно е да помогнем на децата да развият самодисциплина, но можем да постигнем това без да жертваме техния „Аз” и възможността им да имат контрол върху живота си. Ако искаме да следваме едно златно правило, нека то е „Как бих искал да се отнасят с мен, ако бях в тази ситуация, на мястото на детето ми?”

Превод от: http://theconversation.com/how-to-discipline-your-children-without-rewards-or-punishment-39178

Преводът е благодарение на ​Весела Христова. Благодарим ти!

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея. Благодарим ви!

Започвам тази статия с ясното намерение, че това ще бъде цикъл от статии. Нека да разгледаме различните подходи и практики в съвременната педиатрия, психология и педагогика, за да можете да си вземете най-доброто за Вас и вашето дете.

Ще започна с д-р Харви Карп, който освен педиатър е и учен. Той обединява както различни науки, така и древната мъдрост на хилядолетни народи, като по този начин създава една уникална връзка между традиционната медицина и естественото родителство. Освен това, всичко е изпробвано и проверено в над тридесет годишната му практика и не случайно той е най-известният педиатър в света в момента.

И така. Децата мрънкат, пищят, тръшкат се и могат да изпаднат в истерия, когато се чувстват неразбрани, пренебрегнати или не могат да се справят с емоциите си. (В предишната си статия разгледах подробно основните причини поради, които малките деца избухват. Защо децата избухват?.)

Как да се справим с предизвикателствата?

Основното, което трябва да схванем е, че малките деца не са умален вариант на възрастни или дори умалени деца. Те са нещо като „първобитни” хора. В никакъв случай не казвам това с неуважение. Малките деца са изпълнени с любопитство, вълнение и неустоим чар. Те ни показват света през погледа на невинността и цялата радост от това да си просто жив. В този смисъл ние дори им приписваме свойствата на ангели, като например казваме „спи като ангелче” или „красиво е като ангелче”, но от физическа гледна точка те са все още незрели.

Ние като родители можем да виждаме ролята си в този праисторически свят не като приятели или шефове на децата си, а като дипломати, които насочват „първобитното” си човече по пътя към цивилизацията и му помагат да се адаптира към нашия модерен свят.

Това изисква любов, дипломатичност и много търпение и ако първото е лесно, то второто и третото могат да се превърнат в истинско изпитание за нас. Затова е добре да знаем, че малкото дете е все още с небалансирани дясна и лява половина на мозъка и те са в постоянна борба – емоции и логика. Когато едно дете се разстрои, този фин баланс напълно рухва.

За щастие, употребата на грубо физическо наказание като инструмент за усмиряване на малчуганите до голяма степен вече не се използва в повечето страни и е заместен от по-меки и по-любящи подходи и методи, които са доста по-ефективни (от 13.06.2000 г. вече и в България има закон за правата на детето и за защита от методи на възпитание уронващи достойноството му – както физическо наказание, така и психическо насилие. Ако имате проблем да се сдържате, моля, прочетете статията ми на тази тема: Ако удряте детето).

Ще се радвате да видите колко бързо можете да подобрите поведението на вашето дете, както и да предотвратите пристъпите на истерия, преди те да са започнали, а дори и след това. Ключът е в това да се научим да комуникираме на езика на нашите деца, точно както един дипломат, отиващ в чужда страна, първо научава езика.

Езикът на малкото дете – „детешки” включва три основни неща:

1. Прости думи и кратки словосъчетания.
2. Повторения от 3 до 8 пъти
3. Отразяване на емоциите на детето с около 70% от тяхната интензивност.

В какво се крие тайната на общуването с раздразнени хора?

Търпеливото обяснение и уважителните думи често се провалят, когато се стигне до утешаването на малки деца, изпаднали в истерия.

Когато говорим с детето, особено ако е разстроено, следва да говорим на неговия език, чрез прости, кратки фрази и много повторения както и да се обръщаме директно към дясната половина на мозъка му, тази, която отговаря за емоциите, жестовете, мимиките, тона на гласа. Не е толкова важно какво казваме, а как го казваме.

Силните емоции ни карат да се държим нелогично. Затова е много важно първо да признаем чувствата на детето преди да преминем към нашето намерение, решение, забрана или отвличане на вниманието. Чувствата ни трябва да бъдат признати, иначе не бихме могли да обърнем внимание на друго. Оставаме глухи за други предложения.

Когато някой човек се ядоса казваме „ослепя от гняв”. „черно му е / падна му перде на очите”. Е, при децата, те често „оглушават” когато са разстроени. Това е причината да използваме много повторения. В целия водопад от емоции, детето, често изпуска първите ни думи, затова трябва да ги повторим няколко пъти, докато посланието ни стигне до разбалансирания му мозък.

Първо енергично признаваме чувствата на детето и после, след като емоциите се поуталожат, се опитваме да разрешим проблема, да го подкрепим или да отвлечем вниманието му . Така детето се чувства разбрано, помагаме му да изрази чувствата си и е склонно много по-бързо да прекрати истерията. По този начин учим детето и на самоуважение, увереност и му показваме, че неговите чувства са важни за нас.

Представете си случката: детето пада, удря се и започва да плаче. Често чуваме родителите да казват „нищо ти няма”, „дръж се като мъж” или „не плачи като бебе”, а детето продължава да плаче дълго след като е отминала физическата болка. Това е неговото послание, с което то иска да ни каже „но мен наистина ме боли”. Ако ние му признаем: „Да, теб те заболя, ох, ох, мама/тати разбра, боли…”, няколко пъти и след това отвлечем вниманието му: „Искаш ли да играем на топка? Ето така, гооол” или „Искаш ли да направим еди-какво си?”, много по-бързо ще трансформираме емоционалния изблик. Когато детето падне, но не се нарани или разплаче, то не ни дава знак да реагираме, но разплаче ли се и ни потърси е добре да откликнем с емпатия.

Как да подхранваме доброто поведение и да предотвратяваме емоционалните изблици.

Чрез внимание, игра, поощрение, стимулиране на търпението, избягване на ситуцаии, които знаем, че ще разстроят детето.

Внимание

Ние сме най-важните хора в живота на детето ни и не можем да се сърдим, когато то търси нашето внимание.
„Най-жадният за внимание” започва пръв. Да кажем, вършим някаква работа и детето идва и ни прекъсва. Често родителите казват „Изчакай малко, не виждаш ли че съм зает”, а детето се чувства пренебрегнато и става още по-настоятелно. Ако ние спрем за момент това, което правим и отдадем за 1, 2 или няколко минути 100%-то си внимание на детето, след това ще можем да продължим много по-спокойно това, което вършим.

Игра

Често ние сме заети, изморени и нямаме време. Играта не е задължително да бъде дълга. Важното е да подхранвате детето с внимание на равни интервали от време. Представете си го като „паркометър”. Ако не пуснете монета в машината или не изпратите смс до „Паркинги и гаражи”, ще ви вдигнат колата и ще ви глобят. Така е и с децата, ако не им обръщате внимание на равни интервали, те се изнервят. Добре е да подхранваме децата на всеки половин или един час, с няколо минути 100%-во внимание като масаж, похвали или игра. Играта може да бъде дори едно „дай пет”, да се усмихнете, да намигнете, да се направите на глупчо, на бебе, на недодялан и други. (Очаквайте скоро и специална статия с идеи за забавни игри.)

Стимулиране на търпението

Да учим децата на търпение е чудесна инвестиция в бъдещето. Например, искаме да дадем нещо на детето. Казваме му „Искаш това? Добре, ето, заповядай” и му го подаваме. В този момент спираме и казваме „Един момент.” и чакаме 10 секунди. След това го подаваме и казваме „Браво, че чака. Заповядай.” Всеки следващ път увеличаваме времето на чакане с по няколко секунди. Така неусетно учим детето на търпение. Можем да прилагаме този метод дори и с едногодишни деца.

Поощрение

Когато детето направи нещо хубаво го хвалим или го награждаваме. Наградите не е нужно да са храна, нещо сладко или да купуваме подаръци. Играта е най-хубавият подарък, но можем също така и просто да нарисуваме звездичка или калинка на ръчичката на детето и когато вечер си ляга, заедно да разглеждаме звездичките и да си припомним коя за какво хубаво нещо беше. Така детето остава доволно и заспива с чувството на победител.

Друг вариант е да направим „звездна карта” на детето, която да закачим на стената и всеки път когато то направи нещо хубаво или нещо, което искаме да стимулираме, добавяме звезда към картата. Добре е да имаме и малки награди, например за определено количество събрани звезди. Въобще развихрете си въображението. Колкото повече стимулираме доброто поведение, толкова повече то се проявява.

Как да прекъснем лошото поведение?

Лошото поведение е добре да бъде изкоренено в зародиш, преди да стане навик. Ако детето ви хапе или удря е важно да стане ясно, че това е поведение, което няма да бъде толерирарно. Прекъснете го веднага. Бъдете кратки и ясни. Например „Не хапи. Боли. Ох, ох. Не хапи.” Ако се налага, отстранете детето от ситуацията. Колкото по-категорични сте, толкова, по-бързо ще се справите. Децата обичат да имат ясни граници, защото това ги кара да се чувстват сигурни, че знаят какво да очакват. В същото време тe ги тестват през цялото време. Те са изследователи, така учат за света и докъде се простира той. Затова Ви съветвам да мислите два пъти преди да кажете „не”, но кажете ли „не”, не трябва да променяте повече мнението си. Децата имат нужда от ясни послания и последователност. Те не разбират от сарказъм или ирония.

Скоро чух как една майка каза на детето си „Давай, давай, само направи това и ще видиш какво ще се случи.” Познайте какво се случи? Детето, направи точно това, което майка му не искаше. То не разбра, че тя го казва саркастично и после остана много изненадано от реакцията ѝ.

Ако не толерирате дадено поведение, не давайте противоречиви сигнали. Например ако детето си изсипва спагетите върху главата, не се смейте, докато казвате „недей”. По-късно те ще се научат да интерпретират нюансите в комуникацията, но дотогава ще мине известно време.

Как да общуваме с уважение?

Основата е да покажете на детето си, че разбирате как се чувства, като имитирате изражението на лицето му и тона на гласа. Помнете, че малкото дете работи по-добре с дясната половина на мозъка – емоционалната. То все още няма натрупана достатъчна лексика, но може да интерпретира мимиките, жестовете и тоновете на гласа. Използвайте кратки, прости фрази и много повторения. Правете точно както детето си, което повтаря по много пъти една и съща фраза. То не разбира дългите обяснения.

След като детето се почувства разбрано, пристъпете към това, което искате от него: вашите намерения, забрана, правило или отвличане на вниманието. Ако все пак се налага първо да действате, не забравяйте след това да покажете на дете си, че сте разбрали как се чувства /се е чувствало то. Другият се чувства разбран и обгрижен, когато съумеем да покажем към него реципрочното количество емоция. Реакцията не трябва да е преувеличена, а с около 30% по-нисък интензитет от този на детето. И след това го намалявате постепенно.

За някои родители, това ще е неестествено в началото, все едно театралничат. Истината, обаче е, че ние съвсем спонтанно театралничим, когато сме доволни от детето. Например когато успее да се спусне само по пързалката за първи път, ние казваме доста преувеличено „Бравооо”, пляскаме с ръце, радваме се преекспонирано. Когато, обаче става въпрос за успокояване, правила или забрани изведнъж ставаме сериозни и често говорим съвсем безизразно. Напротив, използвайте точно толкова енергичност, в това да рефлектирате детето и в сериозните моменти.

Малките жестове или коментари, които правите, докато детето ви разказва за проблемите си е това, което ще го стимулира да сподели истинските си вълнения. Можете да повдигате вежди от изненада, да кимате с глава, докато то говори, да използвате описателни звуци и думи като „Ъ-хъ”, „Точно така”, „Ооо”, „Разбирам”, „О, не”, „Шегуваш се!”, „И после какво?” и т.н.

Други идеи, с които да стимулираме детето:

• Физическа близост. Детето обожава да бъде гушкано, масажирано, докосвано.
• Шепнене. Когато искаме да възвърнем близостта си с детето можем да сменим темата шепнейки, така ще възвърнем
контакта и вниманието.
• Дайте мнение. Децата искат да знаят вашето мнение. То е тяхна пътеводна светлина, дори и когато са на друга позиция.
• Обяснете гледната си точка … Накратко.
• Научете детето как да изразява чувствата си.
• Учене чрез изиграване на емоциите.
• Удовлетворяме желанието му … Въображаемо.
• Оставете му послание от типа „аз-ти”.
• Разигравайте трудните ситуации с кукли или играчки.
• Разменяйте си ролите.

Научете детето как да изразява чувствата си чрез лицеви експресии: „Я да видя колко си тъжен?”. Така детето придобива умението да упражнява различни физиономии и да назовава емоциите, които изпитва. Можем да направим и книжка на емоциите, като от стари списания изрязваме например различни картинки с емоции и заедно с детето ги назоваваме.
Обяснете му, че чувствата се изразяват физически: „Когато ме е страх, сърцето ми бумти ей така – бум, бум – като барабан.”.

Удовлетворяме желанието му … Въображаемо: „Ех, ако можех да спра този дъжд, за да можем да излезнем навън да поиграем!” или „Искаш топка? Ето заповядай тази топка.” И се правим, че подаваме въображаемата топка и играем с нея.

Оставете му послание от типа „аз-ти” – по този начин го учим да разпознава собствените си емоции и да ги назовава: „Когато ме наричаш „глупак” аз се ядосвам, става ми много тъжно.” Избягвайте да казвате обаче „Ти ме ядоса” или „Сърдит съм ти”. Когато детето, направи нещо, което не ни харесва, това може да провокира у нас някаква емоция, но ние сме тези, от които зависи колко ще допуснем да бъдем повлияни. Често детето се прибира в къщи с думи, на които още не схваща напълно смисъла, а по-скоро нюанса, позитивен или негативен.

Също не забравяйте, че уважението е двупосочно. Да уважаваме детето си не значи да не уважаваме собствените си чувства и нужди. Напротив, децата формират подсъзнателни модели на поведение. Ако детето ни вижда как ние винаги поставяме себе си на последно място, то ще го имитира. По-късно в живота си, може да се превърне в майка-мъченица или саможертващ се баща. Самоуважението е важна стъпка във формирането на детето и то е заучено поведение. Уважавайте чувствата и нуждите си, точно както и тези на детето. Това ще научи и детето да уважава себе си, а и вас. Каквото повикало, такова се обадило.

Умението да изслушваш и да присъстваш на 100% за другия дава израз на искреното ни уважение. То може да замени старите ни лоши навици в общуването и възпитанието като заплахи, обвинения, игнориране, грубо отвличане на вниманието.

Лоши навици, чрез които избутваме и потискаме чувствата на детето:

Не му обръщаме внимание – Когато игнорираме детето, ние го учим, че то сякаш не е важно. Те често ни прекъсват когато говорим или вършим нещо, но нашата най-важна задача е да сме родители и ние не можем да се сърдим, че детето иска внимание.

Критикуваме го с обидни думи – Изследванията показват, че децата често „се превръщат” в епитетите, с които ги назоваваме. Те са като негативни утвърждения, които остават в съзнанието му. Можете да преименувате обидните думи в описания, които помагат. Например можете да замените:
– непослушен със смел;
– превъзбуден с енергичен, оживен или пламенен;
– инат с отстояващ правата си;
– лигльо с прям или артистичен и т.н. (Повече тук.)

Правим несправедливи сравнения – Вашето дете е уникално и по-различно от всички останали, точно каквито сте и Вие. Избягвайте да го сравнявате.

Грубо се опитваме да отвлечем вниманието – Неуважителното отношение в стил: „Спри да чувстваш, това, което чувстваш”. Например детето плаче за топката, а ние казваме: „Я виж, там лети самолет”, преди да сме обърнали внимание на това какво иска детето или как се чувства. По-ефективно е да кажем: „Да, ти искаш топка. Топка? Ти си тъжен. Искаш топка. Разбрах. Но, няма топка. Детето с топката си тръгна. Виж самолет. Горе. Самолет. Ехааа.”

Прибързваме с „Ще се оправи” – Първо трябва да признаем чувствата, преди да успокояваме. Детето има нужда да се почувства разбрано, преди да може да трансформира емоциите си.

Вменяваме чувство на вина или срам – Създаваме комплекси и проблеми със самоуважението. Вие какво предпочитате, детето да прави нещата, защото се чувства виновно или защото наистина разбира нуждите ви?

Отправяме заплахи – Заплахата е различно нещо от предвиждането на последствия. Най-важното е не какво казваме, а как го казваме. Можем да предвидим последствия, без те да звучат като заплаха. Например детето хвърля пясък по друго дете. Ние казваме „Не хвърляй пясък.”, а то продължава. Ние казваме: „Не хвърляй пясък. Пясък не. Опасно. Опасно.” Детето отново продължава. Можете да кажете „Ще броя до три. И искам да спреш да хвърляш пясък. Не, пясък, не.”. Детето продължава (обикновено наблюдава и реакцията ви). Започвате да броите до три. Ако не сработи, ставате и го отстранявате от ситуацията. Ако то изпадне в истерия, пробвайте детешки. „Ти искаш да играеш? Разбрах. Ти си ядосан? Разбрах. Искаш да останеш? Но не може. Ти хвърляш пясък. Опасно. Опасно. Сега тръгваме.” И тръгвате. Ако се налага можете да си тръгнете и въобще от площадката или мястото. Може да не е било според плана Ви, но така детето ще разбере, че сте сериозни. Тази случка, може да се повтори още 1-2 пъти, но след като детето разбере, че сте категорични, само като кажете „броя до три” или още на „едно”, те прекратяват неприемливото поведение, защото знаят и очакват последствията. Разликата със заплахата е, че обикновено заплашваме механично. Когато казваме, че има последствия и броим до три, ние все пак даваме шанс за промяна на поведението, без да нарушаваме достойнството на детето с обиди или заплахи.

Бъдете изобретателни. Много любов и щипка търпение, правят чудеса. Успех!

Автор: Вероника де Буур
Сертифициран обучител по програмата „Най-щастливото дете” на д-р Харви Карп, зам. председател на сдружение „Бебе и дете”.

Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които  имат нужда от нея. Благодарим ви!